Намери опората ми

Намери опората ми

Някой веднъж каза: „Ако просто накарате хората да се движат, те ще се излекуват сами.“ Както и да е, продаден съм. Преди четири години майка ми напусна баща ми. Как реагирах на това аз, един сляп, 25-годишен с разбито сърце? избягах. През шестте месеца след едно разплакано семейно събрание, на което майка ми неочаквано обяви: „Реших да прекратя брака ни“, направих сериозни белези.

Моите 3 мили обиколки през парка близо до дома ни в Сиатъл послужиха като терапия. Ударът от мозъчните химикали, които ме карат да се чувствам добре, и съпътстващата яснота на главата, предизвикана от бягането, ми позволиха да преодолея тъгата от раздялата на родителите ми, макар и само за около половин час.

Но не винаги съм бил сам. Баща ми и аз бяхме приятели от дълго време, като си осигурявахме морална подкрепа, докато тренирахме за това или онова състезание. В неделя се срещнахме на популярна пътека, напълнихме чантите си с Banana Gu и се настанихме за лесен маршрут навън и обратно.

Малко след Деня D разговорите ни се превърнаха в лични. „Хей, познай какво намерих, когато претърсвах стари кутии снощи?“ — попитах, размахвайки ръце отпуснати отстрани. „Тези дъгови вятърни камбанки от онзи уличен фестивал в Порт Анджелис. На колко години бях тогава, например на 6?“

„Звучи добре“, отговори той, смеейки се и вървейки до мен.

„Спомням си, че мама ме облече в гащеризон на пастелни райета“, казах аз. „Кевин вероятно беше избухнал, ти имаше повече коса...“ Тогава сълзите започнаха да текат: Как бих могъл някога да видя родителите си като нещо различно от единица, екип?

Всеки път ме караше да плача. Докато вървяхме в синхрон и споделяхме най-хубавите спомени (къмпинги в Британска Колумбия, разгорещени игри на бадминтон в стария заден двор), празнувахме и утвърдихме десетилетната сила на нашето малко семейство. Промяна — голяма промяна — беше в ход, но няколко документа за развод едва ли можеха да ни лишат от общата ни история.

Не бихме могли да се сближим така на кафе. Емоции, които идваха лесно по средата на стъпката („Съжалявам, че си наранен“), щяха да заседнат в гърлото ми, докато седяхме един срещу друг в кафене, кръчма или на предната седалка на Dodge на баща ми. Звучаха неудобно и неприятно, излизайки от устата ми.

Освен моя пощенски код (напуснах Сиатъл за Ню Йорк миналата година), не се е променило много оттогава. Въпреки че с татко говорим редовно по телефона, забелязах, че „спестяваме“ деликатни разговори – последният беше един за добрите и лошите моменти на срещите – когато съм на гости. След като се съберем отново по пътеката, крайниците се отпускат, сърцата се отварят и задръжките остават в праха ни.

Докато соло бяганията ми позволяват да се отпусна от стреса, бягането с изскачане гарантира, че стрелям на всички цилиндъри и изразявам здравословна гама от емоции: тъга, любов, тревога. След развода на родителите ми успях да се изправя лице в лице с тъгата си и най-накрая да се примиря с решението на майка ми. Форматът на разговорна терапия на излети баща-дъщеря беше и е първокласна стратегия за справяне с труден терен - минус доплащането за терапия.